Писмо към детето в мен, което не спря да мечтае

Събуждаш се и вече не си на 10. Чувството да държиш целия си живот в ръцете си е особено. Усеща се като кристална чаша на ръба на плота, която може всеки момент да падне. А това да остане здрава зависи на 50% от твоята (не)похватност. Останалите 50% са плод на съдбата и късмета. 

Съзряването е объркваща поредица от обстоятелства и частични случайности.

Ако се обърна назад, десетгодишното ми аз нямаше да предположи нищо от случващото се. То се страхуваше дори да хвърли топката в коша в часовете по баскетбол, за да не му се подиграват. То щеше да хвърчи от щастие за състоянието на духа, в което се намирам в момента. Само че пъзелът на съществото ни не се състои само от това кои сме били ние на десет. Той се състои и от хората, обуславящи пътя ни дотук. 

Може би десетгодишното ми аз щеше да е по-наясно от мен, че беше крайно време всеки от семейството ни да поеме своя път и да създаде своя семейна орбита около себе си. Може би щеше да страда, че сега не съм в чужбина, а съм избрала да живея тук. Може би щеше да му е тъжно, че много от приятелите му вече са само добри познати от миналото и се превърнаха в хора, на които евентуално честити рождени дни. Може би щеше да се усмихва и натъжава от много истини и лъжи по пътя дотук. 

Това, в което съм сигурна, е че десетгодишното ми аз все още живее в мен и аз съм колкото него, толкова и 23-годишната жена. 

И за някои неща емоциите ни продължават да бъдат едни и същи. 

С нея сме еднакво нещастни, че баба остарява. Това е една тиха тъга, която носим със себе си и прибираме в куфарите и раниците всеки път, щом напуснем Червен бряг. 

С нея сме еднакво изплашени от това дали един ден ще се справим със задачата да отгледаме дете. Основно защото се страхуваме да не му причиним тревогите и болките, които износихме в тийнейджърските си години. 

С нея гледаме с ококорени очи към неизвестното и се молим да ни прегърне, а не да ни погълне с това, което носи със себе си. 

С нея все още не сме изцяло сигурни какво е щастието за нас, но знаем, че го изпитваме в цялото си тяло всеки път, когато ядем сладолед. 

Колкото и да се променя света вътре в и около нас, колкото и пластични упражнения да извършва ума ни, душата рядко сменя своята форма. В най-добрия случай тя води до експанзия. В по-лошия се замърсява от калта по пътя ни. 

Всеки път, когато затворя телефона на баба, когато не мога да се прибера в родния си град, за да опитам пиршеството от вкусове, сготвено от майка ми, когато слагам “отложено” на срещи с приятели в списъка си от несвършващи задачи, когато нямам време да изям един сладолед… 

…Тогава аз и десетогидшното вътре в мен сме нещастни. 

Тогава я поглеждам в мечтаещите ѝ умни очи, в притеснените ѝ аленочервени и пухкави бузи, в треперещите от срам ръце и в суровите ѝ къси коси. И ѝ напомням, че всичко ще бъде наред. Че мечтите са тук за мен и нея и ще ги постигнем заедно. 

Защото със съзряването идва осъзнаването, че поредицата от обстоятелства никога няма да приключи, а болката винаги ще дебне от най-близкия ъгъл, за да тества гъвкавостта на ума и сърцето ни.

Тринадсет години по-късно знам по-добре от нея, че дори най-съкровените ни желания могат да се променят в рамките на 24 часа, че споменът от хората е точно толкова важен, колкото и присъствието им в живота ни и че светът едва ли ще бъде променен от един човек, но да променим вселената на няколко човека към по-добро е напълно достатъчно постижение.

Една сутрин наистина се будиш и разбираш, че вече не си на 10. 

В тази сутрин просто хващаш здраво ръката на 10-годишното, което някога си бил. 

И съзряването започва в момента, в който осъзнаваш, че за да сбъднеш мечтите си, трябва да бъдеш родител и на себе си.