Наскоро споделих на мой близък човек, че обичам рождените си дни. Сигурно е странно след формалното приключване на детството си някой да заяви подобно нещо, но е факт – все още обичам еуфорията на моя един-единствен ден (който технически споделям с минимум още няколко милиона души на тази планета).
Освен своите рождени дни обаче аз обичам и тези на любимите си хора. Тогава даже усещането се удвоява, защото не просто частичка от любовта ми на тази земя именно тук преди х на брой лета се е появила, но и защото мога да изразя с красиви думи (и понякога красиви дела) тази обич.
Но най-вече обичам рождените си дни, защото събуждането на този ден винаги е различно и достатъчно зареждащо, че да ми дава енергия за още 365 напред.
В моя случай рожденият ми ден се пада тъкмо преди един от най-смислените български празници, Деня на народните будители. А, по ирония на съдбата, в родното битие се намести и някогашният Сауин, днешен Хелоуин – денят, в който онези, вече затворили очи, се връщат и бродят за живи тела, в които да се вселят. И нека е лирическо отклонение, но за мен е повече от логично преди да се нарадваме на будните будещи, да си спомним и спящите такива, защото посредата най-често са застанали и тези с души в будна кома.
Но, за да се върна отново към началото на своя текст, рождените дни всъщност са тези моменти от годината за мен, в които останалите ни събуждат за най-доброто в нас. През останалите моменти от съответното лето ни се случва да чуваме и нападки, да спорим, да се караме и да се сърдим, да се срещаме с дъното, провиснали на ръба на пропастта на поредните отношения, вкарали ни в задънена улица, да караме с 300 от следващия най-задушаващ ни субект. Ето, изброяването на лошото е сто пъти по-лесно дори в тази ситуация. Колко обаче са дните, в които можем да се огледаме в другите и те да ни събудят с думите си за нашите собствени качества? Или казано по-бизнес, по-секси и по-всичко-останало-което-е-модерно – да валидираме себе си през света.
И, да, всяка година отблясъците в този образ са различни. Това е също част от красотата, стига да можеш да четеш между редовете и да слушаш активно.
Точно между редовете искам да кажа, че съм благодарна на всеки един, който с думите си ме накара да се огледам вътре в мен и да избърша праха от качествата си, които обичам, но не уважавам достатъчно.
Тъй като все пак този текст ще излезе в Деня на народните будители и ден след това мъничко събитие за вселената, но тъй важна случка за моя собствен космос, ще споделя някои от любимите неща, които са ме накарали да се събудя силно и безвъзвратно, но не съм разказвала за тях. С надеждата (но не онази по-горе, която свързвам с хаоса, а онази, която ни тласка да подреждаме космоса), че някой от вас също ще разтърка очите си след тях и ще погледне на света под друг ъгъл.
Аутопсия на една любов
Думи за майстор на словото трудно се намират, но ги споделям тук с надеждата още някой да онемее пред този гений, както го направих и аз преди вече близо 2 години. В една от малкото присъствени лекции от следването ми във ФЖМК един от преподавателите сподели, че няма българска книга, която да се фокусира изцяло върху любовта. Мога да се съглася с това твърдение само и единствено ако погледът ни към най-висшето чувство е повърхностен. “Аутопсия на една любов” е книга, която изчетох между две смени в книжарницата, в която работех по онова време (ако управителят ми чете това – поздрави, благодаря ти, че ме оставяше да чета и даже ме насърчаваше с това колко добра е тази книга – беше прав). В тези смени обаче пулсът ми се движеше с темпото на историята, разказана от Пасков (челите романа могат да предположат колко трудно е било препоръчването на което и да е било друго заглавие точно в онези моменти). За мен “Аутопсия на една любов” е олицетворение на любовта като лудост и обсесия, като храм, преминаваща в култ и след това в себеотрицание, меланхолия и нирвана, като абсолютният край и вълшебното начало, преплитащи се в една и съща отправна точка.
Тук напълно се съгласявам с Димитър Стоянович, който споделя, че “най-оспорваният текст на Виктор Пасков е в пъти по-добър от другата книга на нощното ви шкафче.” Само че за мен самата той не е прав, защото на нощното ми шкафче неотлъчно стои “Балада за Георг Хених”, за която ще стане дума някой друг път. Ако ви се обича отчайващо болезнено и сладко, прочетете “Аутопсия на една любов”. Със сигурност ще ви пробуди по неочакван начин, независимо какъв. А, и да – това е българска книга, в която се говори за любов.
Историята на прислужницата, но сериала
Но сериала, защото не съм чела книгата. Аз и сериала не съм изгледала докрай, но с всяка изгледана серия попадам все повече в капана на вътрешното желание да вдигна бунт за всяка неправда случила се някога. Не си спомням друг сериал толкова много да ме е карал да преосмислям решенията в живота си досега, особено онези, в които съм правила компромис с принципите си. Това не е просто една история за женските права, която да накара уверените във феминизма да са още по-силни във вярата си (бидейки и аз част от тази група го казвам, не за друго). Това е разказът на гротеската, в която се превръща светът, когато властта попадне в ръцете на силата, а не на визията и мъдростта. Това е ужасът на човешкия род, който подлага сам себе си на изтезание в името на животинските принципи в джунглата. Това е силата на жената като съзидател, обич, смелост, ум и чест. Това е женското начало и всичко, което се случва на човечеството, когато то е унизено. И, не на последно място, това е великолепна актьорска игра, феноменална режисура и съвършен сценарий. Най-добрата продукция, която съм гледала в последните 2 години.
Изненадващо, но Вирго
Изненадващо, защото музиката за наркотици хич не е моето нещо и поради тази причина винаги съм отбягвала Вирго като изпълнител. Обаче последният албум на това човече въобще не е за това. Вълнуващо е да видиш как човек надскача себе си и благодарение на този скок той засяга теми много по-големи от мунданното. LOTUS за мен е най-добрият албум, който се появи на българската сцена през 2022 година. Продукция, заредена с невероятна енергия, построена под смислова рамка и перфектна динамика на подредбата на парчетата. В него откривам песни, които ми помогнаха както да мотивирам себе си, така и да превъзмогна собствени казуси, но и тракове, които ме правят още по-щастлива, когато искам просто да се забавлявам. В този ред на мисли албумът е един абсолютен лотос в същността си, защото е амалгама от мъдрост в различни сфери. Та, изненадата за мен дойде от вдъхновението, което почерпих от изпълнител, който въобще не вярвах, че може да ми повлияе по този начин. А последната песен, ATMOS, е абсолютна магия, великолепни вокали и много смисъл в малко и точни думи – едни от любимите ми елементи, когато става дума за музика.
Но, за да съм съвсем честна, това написах, слушайки последното на Молец на рефрен, така че ви препоръчвам и ви да си го пуснете ето тук.
За финал:
Будете се и бъдете, за да будите другите по каквито начини можете.
В Деня на Будителите съм щастлива, че мога да се похваля с прекрасни и любими хора около себе си, които ме държат будна. Затова искам да благодаря на всички будители в деня ми.
И най-вече на Георги, който ме буди постоянно, но и всяка сутрин и всъщност прави и невъзможното, за да се будя щастлива. Най-истинският будител до мен, обичам те.
Блогът на Кристина Димова. 