повратна точка

Абсурд. Така приемам факта, че аз, човекът, който има блог, изпитва зверски дискомфорт от това да говори за себе си. Всъщност, истински некомфортно се чувствам, когато трябва да говоря конкретно за добрите си страни, успехите си, уменията си. Но за да стигна до това осъзнаване, ми беше необходима една конкретна повратна точка. 

Ако и вие сте били по-затворения, по-срамежливия, по-дръпнатия и в един момент по-циничния човек в компанията ви, когато сте били в юношеската си възраст, приятно ми е да се запознаем – аз също минах през този мироглед за света вътре и около мен. Или пък сте умирали от страх и срам по триста пъти преди да вдигнете ръка и да кажете фактите, които знаете по даден предмет, или, недай си боже, да изразите мнение. Да отидете и да заговорите непознат човек? Невъзможно, друг да го направи. Да, аз също бях там. Но, понякога, тези механизми отврят вратата на миналото и се завръщат*. 

Живеем в свят на абсолютен ексхибиционизъм под всякакви форми. Това дава воля на някои от нас да споделят абсолютно всеки един момент от битието си, и отблъсква други от нас да покажат на света каквото и да е било от себе си.

Но, когато ексхибиционизмът е екстремен под всякакви форми, същото се случва и с воайорството.

Признайте пред себе си, както и аз ще го направя, че неведнъж ви се е случвало в социалните мрежи осъдително да наблюдавате случващото се с ваш познат (или непознат) и това, което той иска да каже на света. Тук няма значение важно или маловажно е казаното, единствено споделянето има значение. В този същия свят усещането на по-горе описания тийнейджър е още по-силно и той решава изцяло да затвори себе си, защото другата крайност нито му е привична, нито иска да я разбира. 

Да, аз вече не съм тийнейджър, но осъзнаването на това, че някои не съвсем добри мисловни модели все още са част от нас, понякога отнема време. За мен тази повратна точка се случи в последния път, когато близо половин час трябваше да убеждавам себе си, че въобще не е лошо да споделя с тези от вас, които сте наблюдатели на профилите ми (а и на света, защото никога не знаеш накъде ще бъде отнесен поста ти в дебрите на интернета), нещо, което ме е зарадвало. Нещо, с което се гордея. Нещо, което за мен има смисъл. 

Точно в този момент аз се стъписах от собственото си неудобство и за секунда се обърнах назад и видях всеки един момент, в който не съм пожелала да споделя важното за себе си.

Или иначе казано, да споделя себе си. 

Всъщност, убедена съм, че немалко от вас в един момент са се срещали с тази повратна точка, чрез която са разбрали, че:

За да съществуваш, трябва да говориш. 

За да те разберат, трябва да споделяш. 

За да се движиш напред, трябва да премахнеш бариерите. 

Повратните точки по-рядко са големите събития в живота ни. Те най-често са постфактум усещането от тези моменти, случайните мисли, щъкащи в умовете ни, връхлитащите ни от нищо идеи, които носят съвсем нов смисъл на деня ни. Моята дойде точно така. Мислейки си дали няма да е хубаво да кажа на хората за нещо, което просто ме е направило щастлива и е важно за мен.

Понякога катарзисът се случва междувременно, а не въпреки всичко. 

Именно чрез тази повратна точка разбрах, че несъзнателно съм определила абсолютно всичко случващо се в живота ми като незначително.

А това, съгласете се, е безобразие, независимо кой го прави към себе си. 

Днес определено не съм в юношеска възраст, но от време на време ми се случва да си говоря с детето в себе си. И, слава богу, с него вече сме единодушни, че е хубаво понякога да се доверяваме на желанията си и на другите хора. Механизмите на миналото не трябва да са крайна дестинация на нашето вътрешно усещане за личността ни. С моментите на порастването е редно да спрем колелата на порочните кръгове в нас и да пренастроим машината на ума ни. 

Без значение дали живеем в ексхибиционитски или воайорски свят, абсурдът винаги ще остане относително понятие. Затова днес старото ми осъзнаване за света и моето взаимодействие с него не е абсурдно. То е просто поредният урок, който подрежда пъзела на живота. Но следващия път, когато си кажете, че някой срещу вас е абсурден, или просто веднага сложите първия етикет, изникнал в главата ви, на човек, ситуация и пр.

Просто помислите дали това не изглежда така само от вашата камбанария.

Може би това ще бъде вашата повратна точка.

*Прекрасна книга, която бих искала да споделя с всеки един от вас, който е бил в това състояние, е “Свръхчувствителните хора” на Илейн Арън. Благодарение на нея си обясних много ситуации от израстването ми, от чиято сянка и до ден днешен се уча.