Златна, кокетна и нежна – това е Братислава в моите очи. Съвсем скоро стъпих за втори път в живота си на словашка земя, но се почувствах сякаш за пръв път проглеждам за красотата ѝ. В деня на излитането към българска земя си казах онова любимо изречение, което несъзнателно изричам всеки път щом се прибирам у дома – “Защо просто не остана тук?”. Казвала съм го и за Страсбург, и за Брюксел, и за Краков, и за Лодз, и за Будапеща. Дори и за безобразно хаотичния Истанбул. Добре, може би за Букурещ не съм го казвала, но патриотично заявявам, че в Охрид изрекох същите тези думи. И това ме накара да се запитам:
Какво ни кара да искаме да сме някъде, където не е тук?
Та, този въпрос поведе една върволица подобни чуденки след себе си, например “Само българите ли сме така?”, “Какво не ѝ достига на тази клета майка България, та да ни се връща?”, “Лъжа ли се като един наивен турист, че навън е толкова по-хубаво?”
Ако и вие се питате същото всеки път, когато минавате проверките по летищата, и си потвърждавате, че май е имало нужда да се питате веднага щом прекрачите Терминал 2 и се запътите към дома си… Ще ви спестя малко време.
Аз също нямам отговор на нито един от тези въпроси. А и този текст всъщност не е за това.
Това, което силно ме вълнува, е именно чувството за принадлежност, което аз, а и сигурно вие, изпитвате по далечното, недостижимото и, да, съвсем спокойно можем да наречем “чуждото”. Когато не сме там като “свои”, винаги изглежда далеч по-приласкателно от нашето, с което не просто сме свикнали, но и ни отегчава до болка.
Дълбоко в себе си смятам, че това жадуване по непостижимото е отличителен белег на човешкото.
Без значение дали копнеем миналото да се върне, или блуждаем в облаците на бъдещето, дали пренареждаме настоящето и постоянно сме в състояние на “Ами ако?”, или измисляме своите собствени сценарии за хора, които може дори да не подозират, че ние съществуваме. Та не е ли същото, когато се влюбим и обекта на чувствата ни ни се струва като най-недостижимия и респективно съвършен герой в цялата галактика, та чак отвъд нея, докосващ се почти до божествата на Олимп (или направо си ги е прескочил по значимост)?
Всеки един от нас винаги иска да е някъде, където не е тук.
Защото тук вече е познато. Тук понякога омръзва. Тук не е там, още повече не е някъде, но за добро или лошо съвсем често го възприемаме като никъде. Защото тук сме ние. Всеки един от нас е в своето тук. И иска да избяга от него с мръсна газ, защото иска да избяга от себе си.
Така, крачейки из и влюбвайки се в Братислава, едва прибирайки се вкъщи осъзнах, че макар и за кратко – словашката столица за миг е била моето “тук”. Бидейки твърде заета да мисля за “някъде”, дори това някъде точно тогава да бе най-вече вкъщи, твърде късно осъзнах същността на тази случка. И това отново е проблем. Даже, не е само мой проблем. Най-вероятно е и ваш. Твърде рязко ли влязох с тази констатация? Добре, съжалявам. Ще опитам така:
Кога последно бяхте тук и сега?
Огледайте се около себе си и посочете не една, а поне три причини, поради които истински, ама съвсем искрено вярвате и знаете, че вашето “тук” трябва да е някъде другаде? И кога именно това “някъде другаде”, в което сте били, ви накара да се почувствате като “тук”? Няма да продължавам с въпросите към вас, блогът е блог, а не блиц интервю с непознати читатели. Но след затварянето на тази страница се опитайте да си отговорите на поне една от моите питанки към вас.
Връщайки се обратно към текста, който първоначално исках да е пътепис (или поне кратко разказче), а се превърна в словоизлеяние за концепцията за mindfulness, знам няколко неща:
- Във всеки един от нас постоянно живее неговата Братислава и Будапеща, неговият Брюксел, Краков, Лодз, че дори и Букурещ, защото различните очи виждат различно. Емоцията от нашето “другаде” всъщност присъства дори и в “тук”. И няма нужда да бягаме към другото, за да се върнем към своето.
- Единственото място, в което трябва да останем, е тук. И не говоря за града, държавата, планетата Земя. Връщането към себе си и приемането на текущата реалност такава, каквато е, ще ни отведе именно по пътя към “някъде”, където е по-хубаво от текущото тук.
- Съвсем съм сигурна, че този казус няма нищо общо с факта, че живеем в България. Следтуристическата депресия се случва на всеки човек. Сигурно и на живеещите в Стара Виена.
Братислава може да е златна в очите ми, но ако поставим ситуацията в родна обстановка, по-големият проблем е, че не съм виждала Златна Панега. А имам корени в онзи район и десетки пъти съм минавала покрай тази добре позната и невероятно красива местност.
Златото и красотата в живота ни са тук и сега. Някъде неслучайно е някъде. Него го търсим цял живот. Стъпката преди откритието обаче е също толкова красива. А и така или иначе сегашното някъде е бъдещото тук. Променя се единствено нашата перспектива дали сега е нашето никъде. И ако е – не е ли време да тръгнем нанякъде?
Блогът на Кристина Димова. 