защо

Свитото юмруче, в което се превръща стомахът ми, когато ми се допише, все повече започна да ме притеснява. Неотдавна с вдъхновението не се държахме така студено един с друг. Тогава се ценяхме и обичахме и се развивахме заедно. И после, после стана… нещо. Залостих вратите пред него и го оставих да съществува там някъде, между пеперудите от вълненията на живота и светкавиците от мигновено щастие, които ме връхлитаха. Но, гръм и мълнии, нито аз, нито свитото юмруче се чувстваме добре от статуса “твърде сложно е”, който сложихме помежду си. Затова реших да се изправя пред големия си страх – да пиша заради самото писане. 

Но да започнем отзад напред. 

Бог ми е свидетел колко обичах да пиша. Припомням си този факт всеки път щом се върна в родното си място и отворя папката “Кристина” на първия си лаптоп. Там има над 200 стихотворения. Някои наистина не мога да повярвам, че са писани от мен – дали защото са невероятни, или защото са безумни – учудването е еднакво и в двата случая. Важното е, че думите – те винаги бяха там. Без значение в каква ситуация от съзряването се намирах. Понякога ми помагаха, за да разбера любовта. Друг път с тях стигахме до консесус по въпроса “Що е то мъка?”. Но абсолютно винаги намирахме пътя заедно. И аз искрено, искрено им се доверявах всеки път, опознавах ги все по-добре, а те не искаха нищо взамяна. А и, честно казано, до ден днешен все още не са си потърсили лихвата. Даже за моите злоупотреби с тях. Но за това малко по-късно. 

Та, да се върнем на темата. Аз не просто обичах, а обожавах да пиша. Паралелно с това, Чукча в този случай бе и страстен читател. Колкото повече четях – без значение какво, толкова повече осъзнавах обичта си към думите. И това продължи през няколко влюбвания, няколко раздели, няколко загуби на близки хора, няколко големи житейски събития и безброй малки, дребни и миниатюрни случки и случайности в живота ми, които и днес могат да бъдат открити, защото са запечатани в word документ. 

И така до момента, в който спрях да пиша. 

В този същия момент преминах и през огромен житейски катарзис. 

И започнах да свързвам думите с крайни емоции, често негативни, мрачни, жлъчни и гнусни.

Затова реших, че е време не аз да им се отдавам, а те да ми се подчинят.

И така започнаха моите злоупотреби с думите. 

Всъщност, от моята камбанария в настоящето, в което се намирам, ако обичаш думите – ще ги пуснеш на свобода. Ама, ако истински ги обичаш.

Думите не са най-обичани в прессъобщения, например. Още по-малко ги обичаме, когато трябва на конвейер да “изплюем” от душевната си пишеща машина 5 текста на ден. 

И така, полека лека, без да разбирам аз намразих думите за няколко по-дълги мигове, отколкото ми се искаше. 

А те съвсем не бяха виновни. Всъщност именно думите ми позволиха да живея самостоятелно. Да пътувам по света и у нас. Да се срещам с хора и да съм щастлива (и нещастна) редом с тях. Връзката ми с думите допринесе за връзката ми със света, независимо как ги употребявах. 

Но те разбраха, че аз никак, ама никак не ги обичах и много им се сърдех, защото ги познавах до болка. 

И ми го върнаха тъпкано.

И, вярвате или не, това е първият неработен текст, който пиша от години. Две или три, ако търсим някаква конкретика. 

Седях пред белия лист (документ) и се молех, умолявах ги да излязат, да ме удари вдъхновението, без да е свързано с някаква крайна цел, дестинация, задача, награда, посока. Просто така, просто да пиша. 

Но те не идваха. Стояха си в мен, плезеха ми се злобно към душата и не смееха да ми кажат (но си го мислеха), че аз сама си го направих така. 

Та, днес, между нескопосаното гладене на ефирната ми розова риза (която като тираджия натъпках в дънките си), задачите, които отново благодарение на думите отмятах (но този път без да злоупотребявам), и взирането в почукващите капки на дъжда по прашния ми прозорец,

думите дойдоха. Без да казват нищо. Погалиха внимателно стиснатото юмруче и го отпуснаха достатъчно, за да му подадат писалката. 

Та, така. Сега ме откривате на втора страница от първия текст, който пиша от години. 

Поуката от връзката ми със словото, драги ми читателю, не е велика, но е важна. Моята история с думите ме научи на три неща:

1. Истинската любов винаги намира начин. Но за да се стигне до този момент, трябва да се помълчи, да се потърси компромис, и да се продължи напред с целия багаж по опашката на обичта, изтъкана от история. 
2. Омразата е неспособността ни да признаем, че някъде и някога все нещо сме объркали по пътя. И съвсем, ама съвсем искрено ни е страх от това. Но защото сме “големи хора”, не си позволяваме смело като малко дете да заявим пред себе си “Сбърках, не е това, съжалявам.” 
3. Думите никога няма да ни излъжат. Ние може да опитаме да лъжем с думите. И другите, и себе си (даже по-често второто). Но думите са тук за нас и ще направят всичко по силите си да ни подкрепят и в добро, и в зло. 

Затова вече не злоупотребявам с думите, за да не злоупотребявам със същността си. И си признавам, че не съм им вярвала поради една изконна причина – просто не вярвах на себе си. Това е може би най-големият грях, който всички ние извършваме към думите. Но, нали признат грях е половин грях… А аз си признавам греховете пред всяка възможна буква и моля за прошка.

И без връзка с каквото и да е, но обещавам на думите, че повече няма да ги редактирам още по време на написването им и ще ги оставя да се леят като мед върху млечнобелите листи.  

А на въпроса – защо…

Тук нямам отговор. 

Когато става дума за писането – защото друг изход няма. Отвън навътре ни подкрепят само думите. Само с тях можем да разберем себе си. И само така разбираме другите. 

Но така или иначе “защо” е твърде голям въпрос към един текст за позакъснялото завръщане на пишещия човек към своите корени. 

(думите.)